Miles Davis in the morning

Той се събуди,
видя пукнатина в стената. Стресна се.
Написа песен за земетресенията. Стана, обу чехлите си и се сети, че винаги ходи бос. Написа песен за навиците. Отиде да си измие зъбите. Написа песен за сутрешната рутина. Закуси. Написа още една песен за сутрешната рутина. Отиде на работа. Написа третата част от песента за сутрешната рутина по пътя.
На работа не прави нищо.
Като се прибра, написа песен за това.

Заспа.
Сънуваше текстове на песни.
Като се събуди ги написа. Беше събота, чувстваше се спокоен. Написа песен за красотата на почивните дни. Изпи едно кафе, сети се, че никога не пие кафе в събота. Написа песен за съботните изключения. После си пусна Hasil Adkins, макар че го дразни, ако го слуша прекалено дълго. После написа песен, която посвети на Hasil Adkins. Остана си вкъщи и писа песни цял ден, доспа му се. Преди да заспи, написа песен за вредата от малкото спане.
В неделя не писа песни, само му минаваха през главата без да спират.
В понеделник се събуди и видя пукнатина в стената. Реши, че ще се мести в нова квартира. Написа песен за това, колко е кофти да нямаш пари. После написа песен, вдъхновена от предишната песен. После не отиде на работа и написа песен за неподчинението. Накрая реши, че повече няма да пише песни.
После написа песен за това.

http://www.youtube.com/watch?v=Ll5ivKofb9k

Miles Davis in the morning/


BEZ.

прекарах спокойствие, в търсене на време

Реших, че зелените листа нямат реалната нужда да са на фокус, затова махнах целия фокус.

Съобразих се с нуждите им.

А следващият път, когато ги снимах така, че всяка една тяхна власинка се открояваше - се ужасих от себе си. Навлязох в личното им пространство.

Този грях ще бъде ли простен?

Естествено.

Листата обичат фотографията.

Докато снимах тези охлюви, минутите минаваха. Потърсих ги, но май се бяха скрили зад ъгъла.

Не ги намерих, макар че ги търсих толкова дълго време... Може би ме чакаха, стаени в някоя хралупа или бягаха просто... Имах чувството, че ме дебнат само да си покажа носа и се шмугваха в храстите. Приближах ли храстите, се превръщаха в мушици и отлитаха. Не умея да улавям мухите без да ги смачкам, не исках да убивам минутите. Толкова много жужаха около мен, така досадно, толкова бръм, толкова дразнещо, толкова...

И все пак, листата обичат фотографията.

Нищо, че нищо не разбират от нея - това не им пречи да са дяволски фотогенични.

Минутите се състоят от секунди. Настъпва тотален хаос в градинката зад тухлената къща: Спокойствието е изяло времето и сега мухите се щурат без глави, и няма какво да убивам, и само Спокойствие е навсякъде около мен.

Защото в такъв момент си давам сметка: 

И охлювите обичат фотографията почти колкото листата.

BEZ.

прекарах време, в търсене на спокойствие

Прекарах толкова много време в търсене на спокойствие - най-накрая, мисля, го открих.
Изненадата беше пълна, когато разбрах, че е било в мен през цялото време.

Прекарах и толкова много време, губейки времето си в ядосване. Следователно... дори не прекарах времето си, то прекара мен.

И днес чух нещо... за безполезното фантазиране и за полезното фантазиране. Да очертаем ли границата, за да се вижда по-добре?

Само като си помисля колко много време - напълно изчезнало и дематериализирано от опитите да го задържиш, заради собственото си спокойствие - е зачеркнато завинаги...
Така сме сграбчили нещата в ръцете си, така не ги пускаме, че те се задушават и умират. А ние продължаваме да стискаме труповете им, с идеята, че още са живи, вдъхваме кураж на идеалите си (да, тези, в които се уповаваме поради някаква неузнаваема причина) и се превръщаме в гниещи отровни гъби, разяждащи самите себе си.
Колко много време сме изгубили в очакване на фалшиви събития? Тези, протекли единствено и само в главите ни, съзнавайки несъвършенствата им... довели до събирането на идеали, вместо на манатарки.

Безполезното фантазиране е болезнено, води до рак, ХИВ, СПИН и други весели неща. Води до всекидневни разводи с реалистичното и обективно мислене. Води до Смърт, най-вече.

Колко често сте си представяли Смъртта? 

Смъртта има толкова много свободно време за търсене на спокойствие. То се състои в нея, тя е част от него - те са едно цяло във всички човешки тела.

Разбираш ли... прекарах толкова време в търсене на смъртта. А тя се оказа просто спокойствие.
Моментът на срещата ни беше лишен от гняв и от думи.

То си е нещо, което просто ... се случва.


BEZ.

Видях гълъб

Видях гълъб,
щастлив от смъртта,
в камъка уличен-
в пръстта на бордюрния рай-
с мозък, попил във перата.

Видях гълъб,
щастлив от смъртта-
любовта му в мида
от пера
се беше изпарила...


BEZ.

Eye of the storm

 

LOVETT - EYE OF THE STORM

I know that I'm wrong...
About everything I said,
But here it goes again.

You wanted more,
Than you thought
I would ever give.
But you were badly mistaken.

I told you lies,
And said what you were meant to hear,
Just as you wished... my dear,
To reach the eye of the storm.

So we began to float,
And drifted out into the tide,
For every wave,
To swallow... us alive.

No sign of shore,
The moment when the sails were torn
We reached the end,
Eye of the storm.

For all that it cost,
In the end there was no price to pay.
For all that was lost,
That storm carried it away.

BEZ.

да оставиш някого по пътя

 

Да оставиш някого.

Да изоставиш някого.

Да не чакаш.

Лесно е да оставиш някого на пътя на каквото и да е. Дали говориш с готови изречения? Дали всички те са заучени. (фъкфъкфъкфъкфъкфък)




















Това са празните места, които са предназначени за липсващи фотографии. На семейство, на успех (независимо дали има точно определение за успех, или не), на любовта, запечатана в погледите на младоженците... Отврат. Всички говорят със заучени фрази, правят заучени неща, повръщат като им се гади, отврат. А колко е лесно да оставиш някого на пътя. Между София и Бургас няма място за готови изречения. (фъкфъкфъкфъкфъкфъкфък).

BEZ.

Afternoon smoke

Грозотата отсъстваше от нашите разговори.

Изпаренията, извиващи се от чашите хималайски чай, ни правеха истински бохеми (само между 4 и 8 часа ).
Но ето, че уловихме един момент - между издишването на цигарения дим и едно полуживо дежавю - когато спряхме да мислим за себе си. Видяхме ясно какво ни очаква. И се уплашихме от това, което видяхме, и се разбягахме на всички посоки - като паяци, и никога повече не се погледнахме, не бяхме същите. Никога повече.

Чашите все още стоят на ниската дървена маса, чаят отдавна се е изпарил напълно, димът е станал част от Великата Бохемска Атмосфера, а ние...
Ние изобщо не се познаваме вече.

Навсякъде по света ли се случва това?

BEZ.

Узрял в душата плод

И без друго реалността не е така ужасяваща, както ми я представят.
Те самите виждат ли реалността?

 * * *

ТАМ ВЕХНАТ хора и се удивляват:
светът за тях е пълен с грозота.
Мнозина даже и не осъзнават
усмивките им как се разкривяват
в застинали гримаси през нощта.

Те се въртят със смазано сърце
в безсмислици, без никаква утеха;
и овехтява всяка дреха,
и остаряват младите ръце

Тълпата ги притиска и ги трови,
макар че всеки е и слаб, и плах.
Бездомни псета само са готови
понякога да се влекат след тях.

Стотици мъки ги гнетят страхотно,
а всеки час ги кара да крещят;
край тъжни болници кръжат самотно
и чакат да им дойде там редът.

Смъртта е там. Не тя, която с радост
през детствотоим вдъхваше живот -
гальовна смърт под светъл небосвод...
Сегашната - зелена и без сладост,
напомня неузрял в душата плод.


РИЛКЕ, из "Книга за бедността и смъртта"

чрез BEZ. (след посещението в лудницата за дъждовни червеи)

Освен Папата, може би

Животът е отдалечен от нас. Причината е в нашето отдалечаване от него.

Всички го знаят. Освен Папата, може би.

At the age of sixteen

I grew out of hope
I regarded the cosmos
Through a circle of rope
So I threw out my plans
Ran on to the wheel
And emptied my head
Of all childish ideals
The sleep of no feeling
I married the first girl
Who wasn't a man
And smiled as the spiders
Ran all over my hands
Made a good living
By dying it's true
As the world in my TV
Leaked onto my shoes

BEZ. (защото Папата все още не знае за този блог)

близко като щурец

Познавам един човек, който може да свири като щурец - можеш да го разпознаеш отдалеч, толкова много му личи.*свирук*
Всеки път като чуя скърцащото жужене, приличащо на песен под прозореца - се сещам за приказните думи, които утешават със ситното си и монотонно свирукане. През дъха на едно насекомо излиза порой песни, забравени преди хиляди години. Те се отдалечават, понякога за отразяват и изгубват в сухите треви по пътя. Понякога просто пожарите ги поглъщат по погрешка, разтварят мелодията и биват разтворени в нея самата. Такива спомени не се забравят, оставят се близко до някое дърво, за да чакат някой да ги намери. Е, аз ги намерих и сега се превръщам в разтвор от ноти и кислород. 
А този човек, толкова анонимен и красив, предава песента на миналите неща по света, тя ехти, връща се при него, да я започне отново. И слушателите дори не разбират какво точно чуват, но то ги кара да са красиви. Може би, защото им се струва, че свирачът винаги е бил близо до тях. Закриля ги с мелодия, с вятър, със суша и с море.

Той е близко като щурец.

BEZ.

Прикаzка за bosiя човек

Имало едно време,

един човек, който ходел бос в метрото.

 Изваждал винаги една и съща книга с шарени корици и започнел ли да чете, такава наслада се изписвала на лицето му, че будел възхищение наоколо си. Четял винаги един и същ разказ на Кортасар. До припадък. Този човек си пуснал дълга брада и коса, защото искал да прилича на корабокрушенец.
Иначе казано, по професия бил художник. Правел фантастични рисунки с молив, с въглен и с креда. Пастелите му били ненадминати.
Но една скулптура направо разбила всичките му представи. Работел толкова усърдно над нея, че дори забравил за умората и глада си. Най-накрая я завършил. Толкова цялостна. Толкова... толкова... Нямал думи да я опише. Затова я снимал и я разлепил по всички стени, стълбове, тераси и дървета. А след това... Ами след това пак отишъл бос в метрото. Започнал да се ослушва: искал час по-скоро да разбере каква реакция е предизвикала у хората.
Шок.
Снимката станала толкова известна, че всички искали да узнаят кой я е направил. Рошавият човек обаче никога не се издал и останал анонимен. А насладата от успеха останала пълна...
Завършена в неизвестността си. Точно като работата му.

Край, който всъщност не е край.

http://www.youtube.com/watch?v=N4eshdFCpOQ

BEZ.

Carpe diem (Втора част)

 Събиране на мигове. Получават се планини от снимки и размазани усмивки, внезапно се срутват спомените, за да се отвори място за нови. Те се сменят непрестанно, размазаните мигли остават до тънките като цигари пръсти. Великолепно, великолепно. 

И там дебнат миглите на един странен типаж - той безумно желае да попие в дъха на онези чужди мигли, които вечно му се чудят. Лудостта му завършва с тънки като цигари пръсти. Две косъмчета от косата му са се залепили на долната устна. Вече са отлепени. С целувка.

Да го завършим елегантно, vale?








BEZ.

Да си Бог (чудото с платформата)

Дали сме застанали на една платформа, малко по-малка, от колкото може всъщност да ни побере, оглеждаме се за различни явления. Майната му?

На платформата завалява дъжд, без да излиза от периметъра. Само едно вметване: Платформата е стъклена и възможността да се насереш от страх е пъти по-голяма от възможността да паднеш свободно. Свободно падане. Под теб има Нищо и Нищо ще си остане.

Каква е възможността да си Бог и никога да не узнаеш страха от смъртта, да се взираш в умиращите и - изпивайки стъклените им погледи -  само да виждаш усещането, което ги е обзело (защото тогава придобива материална форма), но то да те подмине? Да бъдеш облян от Смърт без да умреш.
 Та, намираме се все още на платформата. Петите са извън очертанията, стъпваме на пръсти, попикаваме се от Страх. А толкова ли сме велики, че да си го позволим - не, просто изобщо не ни пука - безсмъртни сме в своята предпоследна изродщина. След като сме Богове имаме право само да си чешем езиците с това, което сме създали. Но не е все тая, платформата се пропуква - а дори боговете могат да се изгубят в Нищо.

Да си Бог, изисква много дъжд, мамка му - доста е алтруистично да си Бог.

Платформата я няма вече - Бог е мъртъв.

BEZ.