прекарах спокойствие, в търсене на време

Реших, че зелените листа нямат реалната нужда да са на фокус, затова махнах целия фокус.

Съобразих се с нуждите им.

А следващият път, когато ги снимах така, че всяка една тяхна власинка се открояваше - се ужасих от себе си. Навлязох в личното им пространство.

Този грях ще бъде ли простен?

Естествено.

Листата обичат фотографията.

Докато снимах тези охлюви, минутите минаваха. Потърсих ги, но май се бяха скрили зад ъгъла.

Не ги намерих, макар че ги търсих толкова дълго време... Може би ме чакаха, стаени в някоя хралупа или бягаха просто... Имах чувството, че ме дебнат само да си покажа носа и се шмугваха в храстите. Приближах ли храстите, се превръщаха в мушици и отлитаха. Не умея да улавям мухите без да ги смачкам, не исках да убивам минутите. Толкова много жужаха около мен, така досадно, толкова бръм, толкова дразнещо, толкова...

И все пак, листата обичат фотографията.

Нищо, че нищо не разбират от нея - това не им пречи да са дяволски фотогенични.

Минутите се състоят от секунди. Настъпва тотален хаос в градинката зад тухлената къща: Спокойствието е изяло времето и сега мухите се щурат без глави, и няма какво да убивам, и само Спокойствие е навсякъде около мен.

Защото в такъв момент си давам сметка: 

И охлювите обичат фотографията почти колкото листата.

BEZ.