си мислех за разни всякакви си нещица. Писането отдалечава, позволява да пресееш собствените си мисли, да ги озаптиш, да се разбереш даже. И все пак, почти никаква работа не върши, освен ако не бъде прочетено. Мислите лежат, безмислено положени и оставени на произвола, заклещени в мастилени петна и запетайки, в любовна прегръдка с хартията, докато някой някога не ги открие и съживи, приемайки ги в мозъчните си гънки.
Явно дългото неписане се доближава повече до изживяването, до същината.
*
Ужасно дълго време,
ужасно бавно ходих,
светът обходи мене,
докато не спрях.
Положих длан
в замръзналата пръст
и спах, преди да се събудя.
*
Музика, картини, страст -
какво ли няма тука,
на тавана.
Прах на златни капки
процежда се легато
между керемидите-
ръце.
*
Изчезвам в синевата,
попивам във пръстта.
И тъй - земята - синя,
небето - зелено от трева
откривам.
Отвивам тънките завивки
на нощната тъма
и ето, че ме няма.
Как да изчезнеш всъщност, след като е толкова хубаво да си тук - моментът остава завинаги, веднъж създаден. Това прави заличаването му много малко вероятно, затова е хубаво да се внимава в мига на неговото случване.
"Той беше дете по душа, излъчваше чистота, която караше хората около него да се усмихват и искрено да бъдат щастливи. В него имаше толкова много доброта. Не знам как ставаше това, сякаш всеки път щом се засмее, се раждаше звезда. Някъде на небето. И никой не се съмняваше в това.
Начинът, по който косата падаше пред очите му беше съвършен, но странното е, че тези неподредени кичури не хвърляха сянка върху лицето, а светлина.. Ръцете му бяха предназначени да бъдат съвършени - да останат завинаги запечатани в някоя картина, пълна със сияещи слънца. Очите му побираха целия свят и щом погледнеше към теб се получаваше експлозия - всичката тази красота изведнъж се вливаше във вените ти и ставаше част от теб - ставахте част един от друг, когато погледите ви се пресичаха. Дори нямаше нужда да те докосне: вълнението в гласа му, трептенията на тялото му, съставено от вечно движещи се частици, се движеха по кожата ти като пулс, който зазвучава в главата ти като древен ритъм - част от ритуал, който ти напомня каква си била и каква ще бъдеш. Той беше светлина."
Оставих книгата настрана и погледнах през прозореца. Навън грееше ясно слънце. Наистина, цялото небе беше пропито от светлина и лъчите, които се отразяваха на стъклото, бяха наистина, наистина съвършени.
Вървях си по алеята в парка - тази, която се пада точно oт лявата страна на бул. "В. Левски".
Видях една туфичка с незабравки. Точно до бордюра - любимите ми цветя... Едно усещане за пълноценност ме обзе - всъщност цялата алея беше осеяна с незабравки.
*
В метрото влязоха Mr. X и Мr. Y.
Mr. X носеше бомбе, черни лъскави обувки със заострен връх, облечен в палто (много скъпо, много елегантно), стигащо точно една педя над връзките на обувките му , беше висок 1,90 м., носеше с гордост еврейския си нос, стърчащ изпод странджански диви вежди, в подножието на които блестяха две алчно пресметливи и малки очички. Имаше широка влажна уста, разтеглена в усмивка от лявото до дясното му ухо.
Мr. Y беше висок 1, 93 м. (недопустимо много над нормата), обут в лачени обувки с широк, сплескан ток, беше с 20 години по-възрастен от Mr. X, носеше бомбе с копринена лента. Палтото му висеше от едната страна с половин сантиметър повече от допустимото. Имаше влажни, кучешки очи и бели зъби, ситни като оризчета.
И двамата притежаваха: черни куфарчета; вила в Созопол; къща в Несебър; няколко декара гора от Стара планина; няколко декара от Странджа; един развод; куче; лош сутрешен дъх; умението да лъжеш убедително; извратения навик да си чистиш ухото с нокътчето на дасното кутре.
Те не притежаваха: част от планетата Марс; резиденция в северното полукълбо на планетата Юпитер; способността да са добронамерени, без да има някаква изгода от това; умението да различиш червено от розово; второ куче; възможността да се разболеят скоро от ХИВ, рак, СПИН и други весели неща.
*
С две думи: Mr. X и Мr. Y не се интересуват от незабравки.
Качих се в метрото, сякаш попаднах в безнадеждно задънена улица.
И около мен е пълно със стари хора, всичките до един в лошо настроение. Толкова ужасно сбръчкани, като сушени сини сливи, чиито бръчки се събират в една съсредоточена точка - а именно - връхчето на носа. Останалите някак се разпределят покрай старческите им дементирали ноздри. Най-малката част се групираха на редици по челото.
На следващата спирка се качи бебето.
Заедно с него, в последния момент, влезе и един много тих исполин, който залитна и се хвана за лампата на тавана.
Количката на бебето причини още сеизмични движения по лицата на старите хора, защото освен сбръчкани и недоволни, бяха също така тлъсти и трудно подвижни. Количката беше заставена да стои мирно по средата на вагона - на крачка пред мен и на половин от исполина.
Той залитна към количката, но в последния момент кракът му реши да не се препъва и да не пада върху нея.
Исполинът беше на 32 години и 5 месеца. Бебето беше с 32 години по-малко. Исполинът имаше косми по гърба, косми по краката и косми по главата. Бебето имаше с 32 години по-малко косми. И двамата бяха руси.
Бебето прикова железен поглед в очите на гиганта. Той хладнокръвно му отвърна.
Това беше момент за уточняване на територии, който да те накара да се почувстваш неудобно от цялата нажежена ситуация.. Прехвърчаха искри.
Накрая бебето извърна поглед, мислейки си: "Боже, тва е толкова нередно".
Исполинът си помисли, че нещо с това бебе не е наред.
Възрастните хора си мислеха колко много мразят градския транспорт.
Аз обърнах гръб на света, за да сляза на следващата спирка.
Аз пропуснах спирката.
Тъпият исполин ме ръгна с лакът в ребрата, за да слезе, а тъпите колела на тъпата количка ми минаха през палците на краката.
И тъпите сбръчкани хора вътрешно просто си умираха от смях.
След 98 години, аз умрях защото не употребих нафталина по предназначение.
Имало едно време,
един ужасно тъжен човек. Той не мразел всички хора, нищо, че те така си мислели.
Този човек искал да направи добро на света. Въпреки, че светът понякога и сам знае какво е най-добре за него.
Давал много съвети, повечето тъжни, бил ама много сериозен. И някак... като почвал да говори, очите му се притваряли и веднагически образували тъжна усмивка.
И той искал да каже на света, че е самотен, но ужасно много не знаел как. А светът все така си стоял настрана, светът не иска да бъде тъжен, светът иска да бъде щастлив, нищо че не знае съвсем какво точно значи това.
И цялата работа се свежда до това, че този човек си мислел, че знае какво е щастието.
Франки всъщност не съществува, той е тя и е мъртъв от много време. Всъщност.
Франки беше той и беше жив, беше куче и го качиха насила в трамвая. Трябваше да се разполага в ужасно неудобната плетена пазарска кошница, купена от БИО магазин (преди да се напълни с косми, беше пълна с пликчета пълнозърнесто брашно и типов пълнозърнест хляб) и предназначена за единственото му възможно транспортно средство.
Господарят на Франки изобщо е без значение - неговата служба на носач е изключително незначителна.
Сложиха Франки на последната седалка, точно до задното стъкло на трамвая. Вратите се затвориха с оглушителен трясък и ушите на Франки щръкнаха нагоре, той самият моментално си показа влажния нос над ръба на кошницата. Ето какво му мина през ума: "ТРЯС".
Трамваят тръгна.
Чак сега Франки забеляза един много странен типаж, който седеше на седалката до него. Човек със сив протрит каскет, мургава кожа - сбръчкана от непрестанна кашлица, повлияна от непрестанно пушене, човек със страшно тъп поглед и позлатен "Ролекс" за 13.99 от Женския пазар. Мъж, на пръв поглед около 50-годишен, висок, но прегърбен (изглеждаше смазан от непрестанната мизерия, в която живееше, но Франки не знаеше това). До него - една много невзрачна млада жена с права невзрачна коса, правилни невзрачни крака, с приятно, но невзрачно лице и невзрачна чанта. Обувките й бяха червени, но Франки нямаше как да знае това.
Жената беше ниска и не можеше да си продупчи билетчето.
- Извинете, може ли... - каза тя с тихичък невзрачен гласец на огромния, потиснат, тъп мъж, подавайки му билетчето си.
- Ъ-ъ-ъ - каза той и го взе, за да го продупчи, защото имаше дълги и ужасно космати ръце.
Жената после си прибра билетчето, но изглежда този странен тъп тип й се видя интересен и реши да завърже някакъв разговор. Каква по-подходяща тема от времето - толкова очевидно и винаги така приятно за обсъждане.
- Днес времето май ще е хубаво... - гласът й потъна и се изгуби в неразбиращия поглед срещу нея. Навън валеше пороен дъжд.
- Ъ?
- Днес времето май ще е хубаво - тя помисли, че не я е чул.
- Ъ-ъ-ъ-ъ.. - унило отвърна той.
Настъпи мълчание. Тъй като тази тема беше напълно изчерпана, тя заговори за времето в абстрактния му смисъл.
- Знаете ли колко е часът?
- Ъ-ъ - беше придружено с отривисто поклащане на главата в знак на отрицание.
Настъпи мъчание. Франки беше ужасно заинтригуван от случващото се и за да го покаже, реши да излае веднъж, Франки си помисли: "БАУ БАУ".
Жената се зарадва, че може да покаже нежната си страна и възкликна:
- Какво сладко кученце!
Мъжът се обърна към него, усмихна се и каза:
- Ъ-ъ-ъ.
Настъпи мълчание. Дойде нейната спирка, тя се усмихна по нейния си невзрачен начин.
- Довиждане, приятен ден!
- Ъ-ъ-ъ-ъ! - той го придружи с поклащането на главата си.
На следващата спирка слезе Франки, заедно с персоналния си носач.
Когато вратите на трамвая се затвориха, вътре в него остана само силуетът на един много тъжен мъж. И всичко около него тънеше в сивота, той самият беше толкова сив. И неговото "Ъ" висеше, обесено на 50-годишния му врат. И не можеше нищо да направи, как да се бори с ахроматичния си живот? И си каза наум "Ъ-ъ-ъ...", с най-голямата печал на света.
Ето този мъж носеше позлатен часовник.
Франки умря 12 години след това. В деня на смъртта му разбраха, че не е той, я тя. Огромният израстък, считан за отличителен полов белег, се оказа тумор по рождение.
