СЛАГАТ НИ В КУТИИ

Какви би трябвало да бъдем в чуждите очи? Да пеем, да пишем, да бъдем очарователно прекрасни, да слагаме тягостни многоточия навсякъде... и въпросителни? Само нека не превръщам в непубликуван дневник неразбрани и гигантски изречения.

- Каква полза? - питат палците на краката ми.
- За кого? За мен ли? Или за този, който чете?
- Каквото и да било, - въртят се на посоки и се оглеждат за приключения - ти искаш да се върнеш назад, когато си знаела много по-малко, от колкото сега. Все повтаряш: "Обясни ми, не разбирам, не искам да знам, да поумнявам, да ставам все по-тъжна, от колкото съм била преди малко.", но е толкова кратко времето, че как си позволяваш да повтаряш изобщо? На кого изясняваш въпросителните си изречения?

Замислих се дълбоко, сетих се за огледалото. 
А палците ми изведнъж се разкрещяха:

- СЛАГАТ НИ В КУТИИ. Защо не правиш НИЩО?

- Истината е, че умирам и се сърдя на света. Сърдя му се, защото и той умира.
- Мило мое, така стоят нещата. Няма какво да направиш, за да го промениш. Можеш да ползваш по-малко кутии, от колкото сега.
- Кому е нужно да яде торта  в плодовия си ден?

Палците ми се почесаха по тила:

- Кому са нужни толкова много въпроси?
- Нужни са на този, дето произвежда кутиите.
 

BEZ.

 

кибрит

Сами се подпалват разни хартии и горят, докато не изпепелят всичко наоколо.
На тях има записани и изрисувани думи, които никой никога няма да види.

И хартиите горят, вятърът гори с тях, тревите, часовете, линиите и една порцеланова чаша.
Какво има в чашата?

Ако едни буркани могат да те изкарат от равновесие, то тогава не би следвало да сменяш бурканите, а да си смениш живота.

Ама какво е имало в чашата?

Хартиите продължават да горят, с тях изгаряш ти и с тях изгарям аз, и с тях изгарят всички мигли на света, и с хартиите завинаги изчезва една кутийка кибрит, който от толкова много време нося в джоба си, макар че не пуша.

И не разбрах какво е имало в чашата, може би е била празна през цялото време, но какво от това - бурканите лежат, счупени на пода  и таванът се оглежда в стъклените им парчета. Така таванът и подът стават едно цяло, докато не дойде вечерта и светлините не започнат да пълзят по паркета. Земята под краката ми изневерява на затвореното небе над главата ми с отраженията от прозорците.

АМА КАКВО ИМАШЕ В ЧАШАТА?

И светлините на фаровете се пречупват завинаги, и остават заключени в празните пространства помежду ни. И подът е пуст. Таванът шепне разни тайни, пали кибритени кутийки и плаче, защото никога не би достигнал сиянието на лъчите, които... падат в чашата.

Истинското небе, не фалшивото, се смее над глупостта ни да наричаме с имена всичко под него. То е просто толкова над, за него всичко това е излишно.
Когато тайните на отворените стаи се разкриват, стените се изкривяват и излиза съвсем различно това, което сме си представяли. Знаем ли какво е имало в чашата?

Само знаем за любовта между пода и тавана.
Но колко буркани трябва да се счупят, за да бъдат заедно?

из записките на заключената светлина


BЕZ.

Когато се събудя сутрин...

... Ставам. Краката ми започват да търсят чехлите още във въздуха. Знам, че не съм писала от много време, толкова много, че думите сами започват своя тормоз над мен и ме изтезават, докато не ги освободя. И така се превръщам в затворник на собствените си думи като същевременно съм и техен надзирател - да пиша, или не?

Но когато се събудя сутрин, се сещам за всички онези хора, които сутрин стават и краката им не очакват обуването на чехлите. Просото отиват да си направят кафе, чакат да стане готово, чакат автобуса, чакат края на работния ден, а накрая - чакат съня.

Ами чехлите?

Когато се събудя сутрин, усещам вдъхновение, полепнало по палците (някак, може би, се чувствам длъжна да го задържа) - на мига обувам пантофи. Специални пантофи за рисуване. Те попиват вдъхновението заради сивите панделки и лачените върхове. Преди този миг да е изтекъл, избягвам разсънването, защото то пречи на палците. Кара ги да се движат във всички посоки, губят концентрация и накрая се оказва, че изобщо вдъхновение няма. Това именно е причината човешките палци да се произвеждат без усти - никога, ама никога няма да ги чуеш да кажат нещо излишно. Затова е толкова важно, да си нещо без нещо - по този начин си същински и дяволски пълноценен преди да изпиеш първото си кафе, преди да чакаш автобуса, края на работния ден, края на съня, за да изпиеш първото си кафе, да чакаш автобуса, работния ден, умората те настига и чакаш съня... И така, не продължава ли безкрайно?

Не, не би могло. Силата на човешките палци е непобедима, мъчи се да излезе и да разкрие способностите си, самата нужда от почивка значи да освободиш палците си.

Когато се събудя сутрин се събуждам с чаша кафе. Но какаото все още е най-хубавото нещо.

BEZ.