Когато се събудя сутрин...

... Ставам. Краката ми започват да търсят чехлите още във въздуха. Знам, че не съм писала от много време, толкова много, че думите сами започват своя тормоз над мен и ме изтезават, докато не ги освободя. И така се превръщам в затворник на собствените си думи като същевременно съм и техен надзирател - да пиша, или не?

Но когато се събудя сутрин, се сещам за всички онези хора, които сутрин стават и краката им не очакват обуването на чехлите. Просото отиват да си направят кафе, чакат да стане готово, чакат автобуса, чакат края на работния ден, а накрая - чакат съня.

Ами чехлите?

Когато се събудя сутрин, усещам вдъхновение, полепнало по палците (някак, може би, се чувствам длъжна да го задържа) - на мига обувам пантофи. Специални пантофи за рисуване. Те попиват вдъхновението заради сивите панделки и лачените върхове. Преди този миг да е изтекъл, избягвам разсънването, защото то пречи на палците. Кара ги да се движат във всички посоки, губят концентрация и накрая се оказва, че изобщо вдъхновение няма. Това именно е причината човешките палци да се произвеждат без усти - никога, ама никога няма да ги чуеш да кажат нещо излишно. Затова е толкова важно, да си нещо без нещо - по този начин си същински и дяволски пълноценен преди да изпиеш първото си кафе, преди да чакаш автобуса, края на работния ден, края на съня, за да изпиеш първото си кафе, да чакаш автобуса, работния ден, умората те настига и чакаш съня... И така, не продължава ли безкрайно?

Не, не би могло. Силата на човешките палци е непобедима, мъчи се да излезе и да разкрие способностите си, самата нужда от почивка значи да освободиш палците си.

Когато се събудя сутрин се събуждам с чаша кафе. Но какаото все още е най-хубавото нещо.

BEZ.