кибрит

Сами се подпалват разни хартии и горят, докато не изпепелят всичко наоколо.
На тях има записани и изрисувани думи, които никой никога няма да види.

И хартиите горят, вятърът гори с тях, тревите, часовете, линиите и една порцеланова чаша.
Какво има в чашата?

Ако едни буркани могат да те изкарат от равновесие, то тогава не би следвало да сменяш бурканите, а да си смениш живота.

Ама какво е имало в чашата?

Хартиите продължават да горят, с тях изгаряш ти и с тях изгарям аз, и с тях изгарят всички мигли на света, и с хартиите завинаги изчезва една кутийка кибрит, който от толкова много време нося в джоба си, макар че не пуша.

И не разбрах какво е имало в чашата, може би е била празна през цялото време, но какво от това - бурканите лежат, счупени на пода  и таванът се оглежда в стъклените им парчета. Така таванът и подът стават едно цяло, докато не дойде вечерта и светлините не започнат да пълзят по паркета. Земята под краката ми изневерява на затвореното небе над главата ми с отраженията от прозорците.

АМА КАКВО ИМАШЕ В ЧАШАТА?

И светлините на фаровете се пречупват завинаги, и остават заключени в празните пространства помежду ни. И подът е пуст. Таванът шепне разни тайни, пали кибритени кутийки и плаче, защото никога не би достигнал сиянието на лъчите, които... падат в чашата.

Истинското небе, не фалшивото, се смее над глупостта ни да наричаме с имена всичко под него. То е просто толкова над, за него всичко това е излишно.
Когато тайните на отворените стаи се разкриват, стените се изкривяват и излиза съвсем различно това, което сме си представяли. Знаем ли какво е имало в чашата?

Само знаем за любовта между пода и тавана.
Но колко буркани трябва да се счупят, за да бъдат заедно?

из записките на заключената светлина


BЕZ.