Ужасно дълго време

си мислех за разни всякакви си нещица. Писането отдалечава, позволява да пресееш собствените си мисли, да ги озаптиш, да се разбереш даже. И все пак, почти никаква работа не върши, освен ако не бъде прочетено. Мислите лежат, безмислено положени и оставени на произвола, заклещени в мастилени петна и запетайки, в любовна прегръдка с хартията, докато някой някога не ги открие и съживи, приемайки ги в мозъчните си гънки.
Явно дългото неписане се доближава повече до изживяването, до същината.

*

Ужасно дълго време,

ужасно бавно ходих,

светът обходи мене,

докато не спрях.

Положих длан

в замръзналата пръст

и спах, преди да се събудя.

*

Музика, картини, страст -

какво ли няма тука, 

на тавана.

Прах на златни капки

процежда се легато

между керемидите-

ръце.

*

Изчезвам в синевата,

попивам във пръстта.

И тъй - земята - синя,

небето - зелено от трева

откривам.

Отвивам тънките завивки

на нощната тъма

и ето, че ме няма.

Как да изчезнеш всъщност, след като е толкова хубаво да си тук - моментът остава завинаги, веднъж създаден. Това прави заличаването му много малко вероятно, затова е хубаво да се внимава в мига на неговото случване. 

И така, ще изчезна за момент.

BEZ.