"Понякога съм носещо се перо" - каза хипопотамът, падайки в калната локва.
Грациозно падане. Има пръски навсякъде.
"Ти ще да си едно доста тежко перо" - обади се вътрешния му глас.
Те, хипопотамите, са леки по душа. Усмихват се насън. И трохите от бисквити ги боцкат под чаршафите. Носорозите имат по-големи проблеми с трохите от тях (питайте Доналд Бисет, ако не ми вярвате). Имат очарователни навици. Хранят се здравословно, не спортуват здравословно. Но сънищата им са изключително здравословни. В тях, те се превръщат в кокетни балерини с брокатени пачки и розови палци (тук се намесва Уолт Дисни http://en.wikipedia.org/wiki/Fantasia_%28film%29).
Хипопотамите са носещи се пера. По течението. Спокойно, без да бързат. Има време за всичко.
Какаото е горещо, те го чакат да изстине. Чакат есента да бъде сменена със зима. Без да страдат.
Има марионетки, които говорят сами. Конците на ръцете и краката им са невидими. Вместо хартия, главите им се обличат с кожа. А там, където трябва да стои показалеца на кукловода - там е празно.
И разговорите им са празни като самите тях.
"Мънички, мънички и глупавички, глупавички."
Служат за чуждо забавление, но дори не могат да се надсмеят над себе си. Нито да плачат. Скали ги обграждат отвсякъде, макар да се намират в проста дървена кутия. Виждат непрогледен мрак, дори когато се процежда светлина между дъските.
Не, те не са безчувствени - толкова им е студено...
Те са те в сънищата си. Кой би могъл да измами, сънувайки? Невинни са в съня си.
Най-тъжното нещо е, че има адски много тъжни неща. И когато им позволиш да нахлуят през отворената ти врата, ставаш дяволски тъжен. Ако пък не ги и погледнеш през шпионката, значи си тотално безчувствен. Има и средно положение:
Ако вратата е открехната, можеш да им хвърляш по едно око. Така сигурно ще си спокоен, че държиш положението в ръцете си.
Резето е най-грубата мярка за сигурност. Както и това, да завъртиш ключа два пъти.
Въпреки това, всеки притежава абсолютната свобода дори да подпре бравата със стол.
Дори да сложи бодлива тел около касата на вратата и да си направи окопи. И да хвърля гранати през балкона.
Ако вратата е открехната, можеш да останеш наблюдател. Ако я отвориш, ставаш моментално участник в общото нещастие.. И все пак, някой може да подхвърли случайно спасително въже, нали така? Но ако обстрелваш с обвинителна картечница всяко нещастие, много бързо ще ти свършат мунициите. И спасителните въжета.
От друга страна.. има две ръце, които могат да се подадат безброй пъти. Напук на всички тъжни, тъжни неща по този тъжен, тъжен свят.
Защото понякога си задаваме странни въпроси. И рядко намираме отговорите им на мига. Случва се така, че бягаме от въпросите вече. Въпросите са нещо лошо. Лошо е да останеш сам с мислите си. Лошо е да се цепиш от колектива. Да питаш и да мислиш са две лоши (ама много лоши) неща. Питайки "защо", си създаваме само неприятности. Ние сме много, ама много лоши. Защо продължаваме да питаме? Няма ли да спрем да усложняваме всичко около себе си? Разбира се, че няма. Сигурно тук се питаш: "Защо?". Нека въпросите секнат изведнъж. Хайде да заживеем щастливо, само че с по-малко информация. Ние всички сме странни със странните си въпроси. И всеки един си има странничък въпрос, отправен към самия него. Или кой знае към кого. Защо? Всичко друго, но не и конкретен отговор, ни чака да заспим блажено. И така, оставяме въпросите за следващия път, когато питането би било по-удобно. След закуска. След училище, след работа, след като си вземем душ, след като разходим кучето, след като приключим този разговор.
Това е.
Черната царица: Изпей ми една приспивна песен. Алиса: Не знам приспивни песни. Черната царица: Е, значи аз сама ще трябва да пея...
Нани-нани, нани-нани, котарани! Спете кротко, нани-нани, под вълшебните юргани! Всяка котка е заспала, ала-бала. И ще стане ала-бала чак довечера на бала (ха-ха). Там такъв светът не знае, да, не знае! Тържество незабравимо, три царици там ще има: Черна, Бяла и Алиса. Нани-на. Както да ги смяташ - три са. Ала-бала, нани-нани. Ала-бала, нани-на.
Като филмова лента: Прехвърчат кецове със завързани връзки. Движат се заедно. Пътуват постоянно. Попадали са къде ли не... На покриви на сгради, в задни дворове, в други държави, под седалките на коли, летели са в небето, вдигали са прахоляк във въздуха, газели са в мътни и в чисти води...
Ако има начин кецовете да живеят вечно. Но надали.
Ще им омръзне, ще се откажат. Платът им ще прогние и ще се смеси с пластовете земна кал. Никой няма да ги помни. Пък и за какво? Най-обикновени кецове, които просто къде ли не са били. А и си е уморително цяла вечност да си къде ли не, при това на едни и същи места. Може би имат нужда от спокойствие.
Те не са живи - те са предмет. Но това няма значение. Защото са били обувани от някой, който е бил жив къде ли не. И той, заедно с кецовете си, е правил какво ли не. И е дишал къде ли не. И къде ли не е пил мляко с какао.
Този, който носи кецовете, не е вечен. Ще дойде светъл ден, когато няма да може да обуе каквото и да било. Няма да може даже отново да си поеме въздух. Кецовете също.
Имаше преди едно място. Едно място - много, много далеч. На това място живееха много малко хора, които.. бяха много малко. Обаче си живееха щастливо, абсолютно изолирани от останалия свят. Тяхната закуска беше най-важната част от деня. Семейството на Тифани се гордееше с най-специалната рецепта за закуска. Но съставките се пазеха в тайна и се предаваха от майка на дъщеря, от баща - на син и от син - на неговия син или дъщеря.
Бабата на Тифани имаше златни ръце - всичко можеше да прави. Беше учителка по руски език дълги, дълги години. Можеше да прави божествени зелеви сърмички.
Та тази именно баба се занимаваше със закуската. Всеки божи ден, тя се събуждаше в 5, за да може да я приготви. Сама месеше хляба, сама правеше компотите, сама доеше кравата, сама приготвяше сиренето. Така е правила нейната майка и майката на майката преди това. И нейната баба също. Никога и при никакви обстоятелства не се оплакваше. Просто такава си беше по характер. Но закуската... О, тази закуска! Всеки ден беше божествена. От онези неща, които те карат да искаш все повече и повече, без да можеш да им се наситиш.
Когато имаше гост, сядайки на масата, той мигом ставаше участник в сладките приказки. А щом чуеше как се пропуква хрупкавата коричка на хляба, го обземаше благоговение към това божество, сътворило Закуската. Доловеше ли ароматът на топлото мляко с канела, духът му се извисяваше и ставаше едно с цялата Вселена. "Е, не е кой знае какво." - казваше бабата на Тифани, поглаждайки покривката с пръстчета. Но не беше никак права, защото сутрините на семейството се превръщаха в безкрайно тържество. Възхитително посрещане на деня, което постепенно бе станало ритуал.
Мислех си за разни работи.
Наблюдавах разни неща.
Вдъхновявах се постепенно.
И накрая реших, че е време отново да се взема в ръце - да седна и да взема нещо да напиша.
Почнах да попрекалявам, ама карай, то на всеки се случва.
Да видим.. това май е нещо като ново начало? Е, време е.
Мина цял септември в пълно мълчание.
Ето, дори листата почнаха да падат. Лястовичките отлетяха. Какаото вече няма същия вкус на лято. И всичките му там.. хреми и кихавици започнаха да се появяват.
Пък то май... всичко си е същото, но с малко по-засукан вид. И с по-разхвърляна стая. И с повече кърпички за нос.
Сред всичкия този хаос има нещо, обърнато с главата надолу. То мига на парцали и има формата на гнила тухла. Но ето, за него Месец Октомври не е нищо повече от още един шанс да промени обстоятелствата. Както всеки пореден месец. И всеки ден. "Хайде, стига плямпа! - започва с тъничко гласче - Започваш да ме отегчаваш!" Гледай си работата. Твоето място е сред хаоса на стаята. Пък аз трябва да пиша. "Ама обърни ми внимание! Имам толкова много неща да ти разказвам..."
Мълчание. Какво вещае Новото Начало? Компотите са направени, чехлите са си на мястото и хладилникът е затворен (лъжицата в ръката ми отклонява пътя си и се гмурва сред парченцата оранжеви кайсии). Ръкавицата е хвърлена. Малко трудно ще се върнат нещата в предишното си положение.
Затова ще посрещна Новостите с компот и с лъжица в ръка.
