Закуска в Тифани

Имаше преди едно място.
Едно място - много, много далеч. На това място живееха много малко хора, които.. бяха много малко. Обаче си живееха щастливо, абсолютно изолирани от останалия свят. Тяхната закуска беше най-важната част от деня.
Семейството на Тифани се гордееше с най-специалната рецепта за закуска. Но съставките се пазеха в тайна и се предаваха от майка на дъщеря, от баща - на син и от син - на неговия син или дъщеря.

Бабата на Тифани имаше златни ръце - всичко можеше да прави. Беше учителка по руски език дълги, дълги години. Можеше да прави божествени зелеви сърмички.




























Та тази именно баба се занимаваше със закуската. Всеки божи ден, тя се събуждаше в 5, за да може да я приготви. Сама месеше хляба, сама правеше компотите, сама доеше кравата, сама приготвяше сиренето. Така е правила нейната майка и майката на майката преди това. И нейната баба също.
Никога и при никакви обстоятелства не се оплакваше. Просто такава си беше по характер.
Но закуската... О, тази закуска! Всеки ден беше божествена. От онези неща, които те карат да искаш все повече и повече, без да можеш да им се наситиш.
Когато имаше гост, сядайки на масата, той мигом ставаше участник в сладките приказки. А щом чуеше как се пропуква хрупкавата коричка на хляба, го обземаше благоговение към това божество, сътворило Закуската. Доловеше ли ароматът на топлото мляко с канела, духът му се извисяваше и ставаше едно с цялата Вселена.
 "Е, не е кой знае какво." - казваше бабата на Тифани, поглаждайки покривката с пръстчета.
Но не беше никак права, защото сутрините на семейството се превръщаха в безкрайно тържество. Възхитително посрещане на деня, което постепенно бе станало ритуал.

Щастливата храна прави хората щастливи. 

А това беше най-щастливата баба.

*Тази приказка няма край, защото още продължава.

BEZ.