Queen of pain

Ooh, Queen of pain, Queen of pain
You got me hanging from a chain
Queen of pain, Queen of pain
I'm bad and I know I'm to blame
Queen of pain, Queen of pain
These marks will be hard to explain
Queen of pain, Queen of pain
Ooh, I love your metal bra that points
Queen of pain, Queen of pain
Your block and tackle exploits
Queen of pain, Queen of pain
Don't dislocate that socket joint
Queen of pain, Queen of pain
Ooh, you look sweet in that garter belt
Queen of pain, Queen of pain

Масата

Имало едно време,
една маса за рисуване. Тя била премествана хиляди пъти, на хиляди места. Никога не оставала за дълго на едно място. Понякога се чувствала много самотна, защото я забравяли... Нейните собственици (художници-господари) преди рисували всеки ден върху нея. Но изведнъж престанали да намират време за това. Пуф! И времето се изпарило..
Минали много години.. По масата се натрупал прах, малки и големи паяци я оплели в паяжини. А художниците-собственици си казвали: "Хайде някой друг път. Сега няма време".
Случило се така, че те забравили как се рисува. А масата ги чакала, защото какво друго може да прави една маса за рисуване?
Понеже художниците-господари забравили да рисуват, я затрупали с кашони и боклуци.
Но ето, че един ден, както си нямали време, при тях дошла една много малка жена.
Нейната коса светела като златна. Тя застанала до тях и ги загледала мълчаливо.
- Защо не рисувате?
- Ние не можем да рисуваме вече.
- Защо?
- Е, така се случи, че забравихме..
- Спомнете си тогава!
- Но нямаме и вдъхновение...
- А как да имате, като не рисувате?
- Не е толкова лесно, колкото казвате...
- Защо да не е? Нима има нещо по-просто от това, да правиш нещата, които обичаш? Защо да не е така и с рисуването? Нима е трудно да вземеш молив и къс хартия?
- Не е толкова лесно...
- Нима?

Малката жена отишла при масата и с един замах съборила на земята всичко, което имало върху нея. Извадила от магическата си торба един молив и започнала да пише по стената: ВИНАГИ ИМА ВРЕМЕ. После се усмихнала и пуф! Изчезнала в дън земя!

Художниците-собственици ахнали от почуда. Моливът стоял на масата. Художниците взели молива. На масата имало хартия. Те взели хартията.

Художниците започнали да рисуват върху масата....
Те нарисували една малка жена (нейните коси светели).

http://www.youtube.com/watch?v=6KjLgFXoeJ0

BEZ.

As we walk along...

Не забелязвате това, когато се качвате в тролея, нали? А го има. Това е най-обикновено отражение на стъклото. А снимката е направена на път за училище. В 7 и 46 сутринта. Една спирка пред да сляза.

Замислете се: колко неща пропускаме да видим? Колко малко неща забелязваме! Колко малко неща искаме да видим...

И няма нищо необикновено в тази снимка-никакви програми за желани ефекти. Чиста реалност. Даже не е абстрактно. Ще е чудесно, ако можете да го забележите следващия път, когато се качите в тролея. Или в трамвая, или в автобуса. Или в колата. Или в бетоновоза. Или където и да било!

Такива неща има навсякъде около нас... Само трябва да отворим очите си достатъчно широко (докато не ни потекат сълзи). Детайлите са едно от най-важните неща. Те изграждат големите неща. Всички мънички детайлченца. Ами колко много неща не забелязваме докато вървим по улицата! Минават всякакви чудновати хора, а виждаме само това как са облечени. Или какви обувки носят, или дали са яли чесън наскоро, или смешната им походка. На бас, че някои дори и това не забелязват.
Има по-важни неща от това-забелязвате ли дали този, с който се разминавате, е щастлив? Или нещастен? Или ядосан? Или си мислите, че това не Ви засяга?...

Много смесвам "ние" и "вие", но то май е едно и също нещо. Както и да е.. ДЕТАЙЛИТЕ СА ВАЖНИ! Ето, и аз изпускам нишката понякога.

BEZ.

Ясно е. My boy builds coffins.

 

Какво се случва, когато влезеш в ковчег? Ясно е, че ти е тясно (и може би малко неудобно). Но освен това? Стои и проблемът с недостига на кислород. Е, като си мъртъв не ти е нужен кислород. Сигурно е гадно да те погребат в кутия. Гадно е и да те кремират, защото самият процес е изключително вреден за природата. Доста е неприятно и да те хвърлят в някоя канавка. Едно полуразложено тяло никак не е приятна гледка. Пък и някакви си микроорганизми и гъби да ти пречат на вечния покой... Не е за разправяне... Замразяването пък е абсолютна глупост-никой не може да ме убеди, че има логика в това, да те размразят като пилешки дроб след 50 години. Ами не е готино!
Явно единственият сравнително поносим вариант е да те погребат в ковчег. Да, но много хора страдат от клаустрофобия. Никой не ги пита какво им е. Те са мъртви, въобще не им пука какво ще правят с телата им. Ама не е точно така. Кой би искал да прекара вечността, затворен в кутия?
Хм. Сигурно има и друга опция. Не съм чувала още за нея.
... А какво ли е да те препарират? Сигурно се е случвало някога. Не знам. Може би щеше да е смешно, ако не беше толкова тъжно. Никой никога не мисли за щастието на труповете. И те са хора. Само че са мъртви. Това е единственият им недостатък...
В края на краищата, няма съвършени хора...


BEZ.

Една малка мишка, която.

 

Имало едно време,
една малка мишка. Тя се справяла с проблемите на целия свят, защото той сам не можел да се справи. Ден и нощ - нощ и ден, не спирала да се грижи за другите. Неуморно решавала проблеми от толкова - до ето тоооолкова големи.
Когато на някого му било тъжно, мишката веднага го утешавала. И когато не знаел някой какво да направи, тя му давала съвети. Покровителка на нещастните и самотните, малката мишка се отдавала изцяло на проблемите им (до последната люспичка на опашатата си опашка).
Но ето че един ден, когато нещастното слънце греело над нещастната земя, мишката попаднала в капан (защото както всяка мишка, и тази обичала сирене). Какво ли не опитала - не успяла да се измъкне. Започнала да вика помощ. Минавали опечалени хора, поглеждали я, виждали я как се мъчи, мислели си: "Колко ужасен е светът" и отминавали. Те забравили - всички до един - за добрините на мишката. А колко лесно било - само трябвало да я освободят от капана...

Почивай в мир, прекрасна мишко! Те може да не те помнят, но аз те помня.
Ти беше една малка мишка, която.

BEZ.

Чай

Чаят е златна мина. Обичам чай. Днес продавах чай с една моя изключително страхотна приятелка... Стояхме навън на студа, но това не ни пречеше ни най-малко :). Висяхме до шарената табелка, на която пишеше: ДОМАШЕН кекс и чай. А какъв е ключът към успеха?
Ключът към успеха е в усмивката! Особено когато продаваш чай през октомври (а сега е мааааалко хладно).
Интересно е да видиш как реагират хората, когато минават покрай теб. Има някои, които въпреки усмивките ни ни подминаваха и поглеждаха почти яростно към невинния чай и кекс..

Сякаш те са виновни за проблемите им. 

Колко е странно - всички бързат за някъде. Никога нямат време да погледнат настрани. Дори нямат време да усетят благоуханния аромат на домашния кекс... Жалко за тях. Жалко за чая. Жалко.
Е, имаше и такива, които снимаха. Те си взимаха чай и се усмихваха. Как да не ти е приятно да "работиш" в такава атмосфера... Прекрасно-прекрасно :)
Пейка. Студено слънце. Маса със синя покривка. Една страхотно-чудесна приятелка. Шарен шал. Дървена лъжичка. Хора и обувки.
Ето това е ключът към успеха...

Dream a little dream

Ето един сън през деня...
Разхождаш се и всичко е обляно в светлини. Минава човек, облян в светлина. Минава куче, обляно в светлина. Минаваш покрай витрини, облени в светлина. По паважа има накапала светлина. Има светлина, заседнала между спиците на колелото. Слънцето е светлина. Лъчите му парят и светят. По небето е полепнала светлина. По лицата на хората, разляна по цялата улица като светещо мастило. Очите светят. Светещи хора се прегръщат. Светлина! Колко ли е ужасно да не виждаш...

...Но когато настъпи нощ, всички са равни пред мрака на небето. Пред мрачните дървета. Пред пустите улици, на които е легнал спящ мрак. Черните минаващи кучета, които сякаш никога не спят. Тежките мрачни хора, които крачат мрачно и тъмно по паважа. Мракът е заседнал във витрините. Мракът е залостил вратите. В мрака на нощта има страх, когато вдишваш мрачния въздух.. Колко ли е ужасно да виждаш...

Пеперуда

http://www.youtube.com/watch?v=3pwxD8quPCg&feature=related

В едно време, в което никой не може да ти каже нищо - това се нарича сладко безвремие. В действителност, няма такова. Вместо него се чува музика, която постепенно усилват, докато накрая престанеш да чуваш всичко. Не е справедливо.


Познавам един човек. Когато съм с този човек няма време. С този човек попадам в несъществуващо състояние. Понякога се питам дали е възможно това. Явно да. След като се случва на мен, значи е реално. Аз не халюцинирам. А щеше да е още по-хубаво, ако всички си позволяваха да виждат РЕАЛНИТЕ неща. Истинските неща. Може би е достатъчно да си държиш клепачите, за да гледаш по-дълго. Тогава (точно преди очите ти да се насълзят) ясно виждаш всичко, макар и размазано. Ето истината. Ама мене никой не ме слуша...

Коса...

Пеене под дъжда. Тичане под дъжда. Мокра коса. Усмивки, усмихнати красиво.
Мокри кецове. Дълбоки локви. Вода, която пада. Един бял чадър. Един ден.
Едно много красиво нещо. Билков чай с мед. Една прекрасна песен. Да-всичко е чудесно.
Колко жалко, че толкова малко го виждат.
... Светлината в капещите капки...

Мишки и марули

 Трябваше да нарисувам проект за възглавница. Исках да направя мишки, застанали върху марули.
Но госпожата реши, че няма да се получи. Знаех точно как да ги нарисувам и как да ги направя.
Но не. Не може, Ива. Не се прави така. Защо? Ей така. Ама защо? Защото е грешно. Ама ЗАЩО е грешно? Как да разбера, ако не ми се обясни, за да не правя повече така? Разбери, че така не може, защото така не се прави. А как?

      Е, това е положението-даже когато искаш да научиш нещо-не може. Не мисля, че някога ще разбера какъв точно беше проблемът с моите марули...

А като си помисля, навсякъде го има този проблем. И никой никога не обяснява защо. Защо?

Разбира се, аз няма как да отговоря на този въпрос...

Спомен, сгънат прилежно

Спомен, сгънат прилежно
в хартиените птици.
Увит в сандвичите мазни-
в мокри капки под дъжда
накапал.
Спомен следва опашката ми-
като сянка-
за скачащите жаби оригами.
И за хора и лица...
Но ето-тъмно става вънка.
Време е за сън.

BEZ.

Цветята в хола...

Цветята в хола... Не помня вече кой ми ги подари. Но те са там. Стоят. Чакат ме да се сетя...
Не се сещам. Може би е бил някой важен човек. Може би той се усмихва сега, когато се сети за мене. Може би наум прехвърля в главата си всички събития.
И все пак-защо не се сещам вече кой е този човек? Нима е толкова далеч?
Цветята в хола-виолетови и бели маргаритки, ме чакат и ме гледат изпитателно.
Водата в стъкленото им шише намалява пред очите ми.
Листата им падат, мъртви.
Защо цветята не говорят?

Искам да кажа!

Искам да кажа нещо, което да звучи искрено. Но виждате ли, там има един проблем-не съм много искрена понякога. Понякога ми омръзва да се преструвам... Омръзва ми да фалшифицирам палачинките, чашите кафе сутрин, слушането на блус в ранния следобед. А има още толкова много време за всичко.

Имаше веднъж една седмица. Това беше съвършената седмица, в която всичко беше наред. Може би там беше проблемът, няма нищо съвършено. Колко жалко, че толкова малко хора забелязаха тази седмица. Имаше толкова много неща за казване тогава. И много за споделяне. И подаряване на хубави неща. И палачинки рано сутрин...

Къде са хората, които познавах? Аз ли се промених? Виждам ги, но те вече не ме виждат. Различни са и разочарованието.... но аз не се оплаквам. Констатирам.