В едно време, в което никой не може да ти каже нищо - това се нарича сладко безвремие. В действителност, няма такова. Вместо него се чува музика, която постепенно усилват, докато накрая престанеш да чуваш всичко. Не е справедливо.
Познавам един човек. Когато съм с този човек няма време. С този човек попадам в несъществуващо състояние. Понякога се питам дали е възможно това. Явно да. След като се случва на мен, значи е реално. Аз не халюцинирам. А щеше да е още по-хубаво, ако всички си позволяваха да виждат РЕАЛНИТЕ неща. Истинските неща. Може би е достатъчно да си държиш клепачите, за да гледаш по-дълго. Тогава (точно преди очите ти да се насълзят) ясно виждаш всичко, макар и размазано. Ето истината. Ама мене никой не ме слуша...
No comments:
Post a Comment