СЛАГАТ НИ В КУТИИ

Какви би трябвало да бъдем в чуждите очи? Да пеем, да пишем, да бъдем очарователно прекрасни, да слагаме тягостни многоточия навсякъде... и въпросителни? Само нека не превръщам в непубликуван дневник неразбрани и гигантски изречения.

- Каква полза? - питат палците на краката ми.
- За кого? За мен ли? Или за този, който чете?
- Каквото и да било, - въртят се на посоки и се оглеждат за приключения - ти искаш да се върнеш назад, когато си знаела много по-малко, от колкото сега. Все повтаряш: "Обясни ми, не разбирам, не искам да знам, да поумнявам, да ставам все по-тъжна, от колкото съм била преди малко.", но е толкова кратко времето, че как си позволяваш да повтаряш изобщо? На кого изясняваш въпросителните си изречения?

Замислих се дълбоко, сетих се за огледалото. 
А палците ми изведнъж се разкрещяха:

- СЛАГАТ НИ В КУТИИ. Защо не правиш НИЩО?

- Истината е, че умирам и се сърдя на света. Сърдя му се, защото и той умира.
- Мило мое, така стоят нещата. Няма какво да направиш, за да го промениш. Можеш да ползваш по-малко кутии, от колкото сега.
- Кому е нужно да яде торта  в плодовия си ден?

Палците ми се почесаха по тила:

- Кому са нужни толкова много въпроси?
- Нужни са на този, дето произвежда кутиите.
 

BEZ.