Да си Бог (чудото с платформата)

Дали сме застанали на една платформа, малко по-малка, от колкото може всъщност да ни побере, оглеждаме се за различни явления. Майната му?

На платформата завалява дъжд, без да излиза от периметъра. Само едно вметване: Платформата е стъклена и възможността да се насереш от страх е пъти по-голяма от възможността да паднеш свободно. Свободно падане. Под теб има Нищо и Нищо ще си остане.

Каква е възможността да си Бог и никога да не узнаеш страха от смъртта, да се взираш в умиращите и - изпивайки стъклените им погледи -  само да виждаш усещането, което ги е обзело (защото тогава придобива материална форма), но то да те подмине? Да бъдеш облян от Смърт без да умреш.
 Та, намираме се все още на платформата. Петите са извън очертанията, стъпваме на пръсти, попикаваме се от Страх. А толкова ли сме велики, че да си го позволим - не, просто изобщо не ни пука - безсмъртни сме в своята предпоследна изродщина. След като сме Богове имаме право само да си чешем езиците с това, което сме създали. Но не е все тая, платформата се пропуква - а дори боговете могат да се изгубят в Нищо.

Да си Бог, изисква много дъжд, мамка му - доста е алтруистично да си Бог.

Платформата я няма вече - Бог е мъртъв.

BEZ.