и аз това се питах

Понякога ми се струва, че пренебрежението е нещо по-ужасно от нещо най-ужасно (а това са редица от неприятни неща).
И се питах, защо?
И продължих да се питам - защо?
И все още се питам: "Защо?".

И така и не можах да си отговоря. Все още не мога.
Само пренебрежението продължава да тегне над всичко. 
Светът се срива, остава само една плочица под обувките ти, която се напуква все повече и повече. И никой не знае къде си, никой не пита.
Кой си ти, в края на краищата? Ти си само човек.

А светът е някъде там - долу. Отдалечава се все повече - няма спасителни лодки, чува се само сподавен зов за помощ.
Няма помощ. 
Ти си пренебрегнат.

Ето че долита едно врабче. Кой знае къде е било и защо е тук (и аз това се питах).
 То стои на рамото ти и те гледа с черните си карфици. Перата му сa прашни и е едно такова - проскубано. Но въпреки всичко, то е най-чудесно, защото ти е дало помощта си (по-голяма от тази, която биха могли да ти окажат всички спасителни салове, каяци, кораби и тям подобни).
Как е дошло при теб - сам не знаеш. 
Важното е, че вече не си пренебрегнат.

П.П.: Не забравяй, зад всеки ъгъл дебне по едно врабче, което само чака да го повикаш. То веднага ще долети и ще намериш утеха. А ако все още се чудиш дали съществува, трябва да знаеш - и аз това се питах.
 
http://www.wat.tv/video/sting-in-darkness-let-me-dwell-3986p_2ycbl_.html

BEZ.