Алената буква

Понякога има неща, за които съжаляваме.
Неща, които не можем да споделим, да признаем. Защо ли?
Защото тогава сме разгромени.
Понякога се случва така, мило мое, защото хората грешат. Грешките са заложени в природата ни, но е наша работа да ги поправим. Но е тежко, мило мое. Не мисли, че не искаме да се поправим. Просто понякога е твърде сложно.
Не можем да забравим за грешките, не правим нищо, за да ги махнем.
Затова не мога да ти кажа: "Прости ми, мило мое.". Не мога - много е сложно.
Лошото е, че започваме да мислим само за проблемите понякога. Да, и това се случва.
Така те стават двойно. Лоши. Гадни. И ужасно непоправими. Не можем ли да си простим за грешките, мило мое?
Трудно е. Много е трудно.
А колко пъти го повторих дотук? Значи е още по-трудно от това, което казвам.

Имай търпение, ние сме хора и грешим. Алената буква ни напомня за това. Носим я на гърдите си като символ на грешките (защото така се самонаказваме, мило мое).

Алената буква свети, блести и кряска. За да ни напомня, че сме лоши, а ние самите я държим. 

Лошото е, че се оплакваме постоянно, мило мое, вместо да кажем: "Прости."



BEZ.